Balkan Culture

---

Autobahn - Nikos Vlahakis

We are publishing a fragment of the new collection of poems "Autobahn" by Nikos Vlahakis

Nikolaos Vlahakis is a poet, philosopher and diplomat. He was born in Agios Nikolaos, Crete in 1967. Many circumstances in his biography connect him with Bulgaria. He graduated in philosophy from the Sofia University "St. Kliment Ohridski", he also defended his doctoral dissertation here on John Rawls' theory of the law of nations and J. Habermas' concept of the constitutionalization of international relations in the era of globalization. He worked as a press and communications adviser at the Greek Embassy in Sofia. Since 2022, he has been the chief adviser on public diplomacy at the Embassy of Greece in Bucharest. He published four poetry collections. His poems have been translated into English, French, Spanish, German, Arabic, Bulgarian.

His poetry book "Orlov Most" (published by "Gavriilidis", Athens, 2011) was inspired by his stay as a diplomat in Sofia. About his new collection of poems Autobahn - Sunflower Chronicles (2023), published by the Athenian publishing house Vakhikon, the author says: "I wanted the impressions of my stay in Germany woven into the poems I had started to write while I was there , to be a kind of allegory of a medieval chronicler, but at the same time a mental journey crossing the history along the highways of the country. Thus arose the corpus of this collection of poems. "Autobahn" marks the journey, the wandering towards a freedom of thought, towards our inner self as a historical self-knowledge of the subjects who experienced the vicissitudes of this geographical space, of the Mittele uropa . This geographical unity with its historical events has determined the development of the entire European continent and therefore concerns all of us as Europeans. That is, it is also our self-knowledge".

Theodoros Dascarolis, ambassador of Greece in Berlin, translator and author of short stories, writes for the poetry collection of Nikos Vlahakis. "... It is impossible to imagine Germany without references to its railway network, which developed rapidly after the unification of the country at the end of the 19th century, gaining national prestige for the country of the "late ethnogenesis" ( die verspätete Nation ), which then opened a dynamic step, determined to put behind the archetypal trauma ( deutsche Angst ) of the Thirty Years' War and with no intention – despite Kant's imperatives – to live in lasting peace with her neighbours. It is equally impossible not to mention the autobahns that came later (hence the clever title of the collection of poems). Finally, it is absolutely impossible to deal with Germany while ignoring its history. The ghostly inhabiting past lurks everywhere, refusing to consign to oblivion what people avoid remembering. Quite understandably, the poet experiments with a superb density of images, innovative and necessarily elliptical, with leaps in historical time, rightly assigning a predominant place to Luther…”

Z.M.

NIKOS VLAHAKIS

From the collection of poems AUTOBAHN

A LITTLE TEUTONIC RHAPSODY

The collection of poems is dedicated to the generation of 1989, inside and outside the walls  

Oh, Germany!
Slowly your railways die,
your stations flood,
ivy wraps the steel
structures of your bridges,
your dams rumble,
cries of drowned suicides
make your iron-girdled castles rattle
with the frenzy of abandoned warriors.

A huge maw
spins your infested bogs,
and your roads
freeze in your shadows.

O Germany, Germany, [1]
gloomy hopeless womb,
what fruit do you wear again?
In the evenings, when the minutes tick away
and the Men [2] cower in terror
in the trunks of your trees,
the snakes suck from your white breast,
grazing their own death.

Creaks are orchestrated
along the steel stretch of your curtain,
shaking your vastness.

Barefoot cupids
from the metopes of neoclassical buildings
wash their feet in your centuries-old bogs,
reflecting a deceptive cloud
of schematic wholeness
as it simulates ever better
the dark subject
of a historical consciousness,
deluded…

Along the guardrails of your highways
and the forgotten suitcases
of refugees,
your guilt overflows.

Crowds of refugees lurk
in the avenues of your fear,
crowds of refugees supplicating
at your gates.
Crowds of refugees frightened
in the alleys
of their petition.

In your archives are
the bond loans
of the Weimar Republic... Alas!

Cursed are your poet signposts
at your crossroads,
the cymbals
of your cathedrals.

And
your forgotten storks,
killed by the wrath
of the Twelve Apostles
who pretend to be your Timekeepers, breathe on your bell towers [3].

Every night Luther
nails sheets of theses of the Spartacists
to the doors of your spacious auditoriums,
and after the concerts
he toasts the Host [4]
with Bavarian beer.

Woe to you
who forget to cross your rivers without
a pre-given divination.

And your rivers
remain stagnant, and therefore
among your wheat fields -
broken down bicycles
and hidden tanks.

Honecker repairs
the roof of Brandenburg prison,
where
Greek and Serbian prisoners freeze as they wait for
British bombers
to drop their cargo
like a summer drizzle.

Thirsty blackbirds
invariably chirp
on Nazi motorcycles
and let's start all over again

Thirsty blackbirds
bow before the white breasts
of virgins from school benches.
Amen sounds everywhere.

They set fire to the stages
of your opera houses,
acrobats on stilts, and wandering clowns roam
your open-air stables
and no longer find organic vegetables
to satisfy their hunger.

Your workers produce consoles and engines with impeccable discipline ,
your factories flooded with light
through the skylights.

Your workers no longer vote
for the orders of their legislators,
they don't know how to raise their hand
at workers' meetings,
they don't raise their fingers
to prevent popping the balloons
hung for New Year's celebrations.

I see your mind
in the hoop of a clear
glass ball
resting after the post-war miracle,
on white anatomy tables
at the Max Planck Institute,
while stem cells left to their own devices
surround it
- emptied of memory -
changing colors
every forty-five seconds...
lawn, ocean blue, sky blue alcohol.

Your cities dispute
the springs of the Danube,
and poisoned virgins
bathe in the yellow waters of the Rhine,
which drags like a royal cloak
across your plains
weighted with the pollen of a minor spring.

It became a small green blob
on the world atlas,
swelling proudly
as it turned into infinity.

Small, unadorned bacilli
under Von Humboldt's microscope
turn into fountains bubbling
up your canals.

Your bicyclists go joyous
after the evangelical mass
splashing through the undulating hollows
of your agricultural acres,
chanting hymns to the Praises
of the Reformation
rising to the heights
in the single-nave abbeys
in your gray squares
with the damp statues
standing beside you
in your calm sunsets.

The nannies caress
the pre-World War I statues,
the nannies caress
Kaiser Wilhelm,

their young dress in khaki
and follow like sleepwalkers a trumpet
sounding over your low mountain peaks,
passing flocks of geese and pig pens.

They suck the milk of death,
black milk,
playing beside haystacks
and industrial soybeans.

Your cyclists climb slowly up
the horizon line
until they become shadows as the darkness swallows them
like a huge black tongue sucking
that horizon.

The next day,
every day after that,
your newspapers are printed
at the crossroads of industrialization,
announcing constitutional amendments.

***
Oktoberfest rises like
a balloon enveloping
your sky,
then melts like a colorful explosion
into the stratosphere.

All your children are rosy
like flowers,
your flowers
are like children,

which do not grow
except the edelweiss become
traps for your insects
which later
in your post-industrial age
will spread superior toxic pollen
like a deadly pollination
of your already dead nightmare.

The judges of Karlsruhe
are naked under their togas,
walking naked
in summer in invisible nudist resorts
while casting dead-letter rods
into the lakes of your melancholy.

Internal combustion engines
on your boulevards
shoot like retrograde stars.

Engines of internal devastation
as capacitors of emotions
in your innermost depths pile up.

The television tower on Alexanderplatz
constantly spews star lava,
all around it dance
industrial forms oat
like snake skins in spring.

Kerouac drives furiously
down your autobahn
while you feed chocolates
to the toddlers of the Weimar Republic,
spew smoke straight into the faces
of boxing trainers, speeding down
the sidewalks of Cologne
past the cathedral.

Kurdish prisoners lurk,
selling umbrellas there nearby,
and gramophone records from the seventies.

Berlin's TV tower
bursts open like a rose petal of spring
casting azure light
onto the undulating surface of the Spree.
Passersby blinded by the blue light.
They don't look straight at her… that spectral blue!
They hurry away.
Work overalls are also blue,
socialism in workspaces is also blue,
self-management is a process
that wants to become blue and white
like ice cream in the park.
But he can't!
It melts in spite of everything…

***
The October rains
on the yellow hills
are those who have not understood
why the philosopher lives in the countryside.
Why not take the first train
of autumn to your Lutheran towns
or to Hamburg or Berlin?

Hanseatic merchants produced
sea charts on
pallets of trade goods
and customs stamps.

At the railway stations,
the words are waiting for me lined up
in the rain, next to the platforms,
waiting to be turned into poems!

The steel train brakes screech
on the tracks
relentlessly draining my guilty conscience.

How many times do I have to tell you:
the prayers of the industry
are the chimneys and their heated insides,
and its curse –
the pools of waste on
the white embroidery of the rural facades
that go out infected
in the mirrors of
the rich houses in the Rhine region.

Translated from Greek by Zdravka Mihailova

[1] Counterpoint to the poem Europe, Europe by Allen Ginsberg, b.a.
[2] Hori (Greek: Ωρες) – creatures from ancient Greek mythology. Homonym of the word Ωρες (Gr.), meaning hours. The author also makes a reference to the church's Sequence of Hours (Greek: Liturgy των Ωρών), measuring the time in the monastic daily life, b . etc .
[3] A pun between the words lawgiver (νομοθέτης) and a reference to that which the hours, the time (Ωροθέτες), b . etc .
[4] The Catholic Communion, ex.

---

Аутобан - Никос Влахакис

Публикуваме фрагмент от новата стихосбирка „Аутобан“ на Никос Влахакис

Николаос Влахакис е поет, философ и дипломат. Роден е в Агиос Николаос, Крит през 1967 г. С България го свързват много обстоятелства в неговата биография. Той е завършил  философия в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, защитил е тук и докторската си дисертация върху теорията на Джон Ролс за правото на народите и концепцията на Й. Хабермас за конституционализирането на международните отношения в ерата на глобализацията. Работил е като съветник по пресата и комуникациите в гръцкото посолство в София. От 2022 г. е главен съветник по публична дипломация в посолството на Гърция в Букурещ. Издал е четири стихосбирки. Негови стихове са превеждани на английски, френски, испански, немски, арабски, български.

Поетичната му книга „Орлов мост“ (изд. „Гавриилидис“, Атина, 2011) е вдъхновена от престоя му като дипломат в София. За новата си стихосбирка „Autobahn – Хроники на слънчогледите“ (2023), излязла с марката на атинското издателство „Вакхикон“, авторът казва: „Исках впечатленията от пребиваването ми в Германия, втъкани в стиховете, които бях започнал да пиша, докато бях там, да бъдат като един вид алегория на средновековен хронист, но същевременно и мислено пътуване, прекосяващо историята по аутобаните на страната. Така възникна корпусът на тази стихосбирка. „Аутобан“ бележи пътуването, странстването към една мислена свобода, към нашия вътрешен аз като историческо самопознание на субектите, преживели перипетиите на това географско пространство, на Mitteleuropa. Това географско единство с неговите исторически случвания е определило развитието на целия европейски континент и следователно касае всички нас като европейци. Тоест, то е и наше себепознание“.

Теодорос Даскаролис, посланик на Гърция в Берлин, преводач и автор на разкази, пише за стихосбирката на Никос Влахакис. „… Невъзможно е да си представим Германия без препратки към железопътната ѝ мрежа, стремително развила се след обединяването на страната в края на XIX век, придобивайки национален престиж за страната на „закъснялата етногенеза“ (die verspätete Nation), която тогава отваря динамичен разкрач, решена да загърби архетипната травма (deutsche Angst) на Трийсетгодишната война и без намерение – въпреки императивите на Кант – да заживее в траен мир със съседите си. Също толкова невъзможно е да отсъстват споменаванията на по-късно появилите се аутобани (откъдето и находчивото заглавие на стихосбирката). Накрая, абсолютно невъзможно е да се занимаем с Германия, пренебрегвайки нейната история. Призрачно населяващото я минало дебне вездесъщо отвсякъде, отказвайки да предаде на забвение онова, което хората отбягват да си спомнят. Напълно обяснимо поетът експериментира с превъзходна плътност на образите, новаторски и по необходимост елиптично, със скокове в историческото време, като правилно отделя преобладаващо място на Лутер…“

З.М.

НИКОС ВЛАХАКИС

Из стихосбирката AUTOBAHN

МАЛКА ТЕВТОНСКА РАПСОДИЯ

Стихосбирката се посвещава на поколението от 1989 г., вътре и извън стените 

О, Германийо!
Бавно умират твоите железници,
наводняват се гарите ти
бръшлян обвива стоманените
конструкции на твоите мостове,
бучат бентовете ти,
възгласи на удавници самоубийци
карат опасаните от желязо твои замъци да дрънчат
в неистовостта на изоставени воини.

Огромна паст
завъртат във въртоп заразените ти тресавища,
а пътищата ти
замръзват в сенките ти.

О, Германийо, Германийо,[1]
мрачна безнадеждна утроба,
какъв ли плод износваш ти отново?
Вечерите, когато минутите нехаят
и Хорите[2] се свиват ужасени
в стволовете на твоите дървета,
змиите сучат от бялата ти гръд,
пасейки собствената си смърт.

Проскърцвания биват оркестрирани
по стоманеното протяжение на твоята завеса,
разтърсвайки твоята необятност.

Босоноги амурчета
от метопите на неокласически сгради
измиват нозете си във вековните ти тресавища,
отразяващи измамен облак
на схематична цялост,
докато симулира все по-добре
мрачния предмет
на едно историческо съзнание,
заблудено…

Покрай мантинелите на твойте магистрали
и забравените куфари
на бежанците
прелива твоята вина.

Пълчища бежанци дебнат
по алеите на твоя страх,
пълчища бежанци молители
пред твоите порти.
Пълчища бежанци уплашени
по алеите
на своето молителство.

В архивите ти прашасват
облигационните заеми
на Ваймарската република… Уви!

Поетите ти пътепоказатели
по кръстопътищата ти
прокълнати са цимбалите
на твоите катедрали.

А по камбанариите ти
издъхват забравените твои щъркели,
умъртвени от гнева
на Дванайсетте апостоли
които се преструват на твои Часодатели[3].

Лутер всяка вечер
заковава листове със тезиси на спартакистите
по вратите на просторните ти аудитории,
а след концертите
вдига наздравица към Хостията[4]
с баварска бира.

Горко на теб,
която забравяш да прекосиш реките си без
предварително дадено прорицание.

А твоите реки
остават застояли и следователно
сред житните ти поля –
накацали повредени велосипеди
и скрити панцери.

Хонекер поправя
покрива на затвора Бранденбург,
където мръзнат
затворници гърци и сърби в очакване
английски бомбардировачи
да изсипят товара си
подобно летен дъждец.

Зажаднели косове
неизменно цвъкат курешки
върху мотоциклетите на нацистите
и хайде пак всичко отначало

Зажаднели косове
се прекланят пред белите гърди
на девици от ученически скамейки.
Амин звучи отвсякъде.

Подпалват сцените
на оперните ти театри
акробати на кокили и странстващи клоуни обикалят
по стъгдите ти на открито
и вече не намират биозеленчуци
да утолят глада си.

Работниците ти произвеждат с безупречна дисциплина
пултове и двигатели,
заводите ти проникнати от светлина
през оберлихтите.

Работниците ти вече не гласуват
за повелите на своите законодатели
не знаят как да вдигат ръка
на работническите събрания,
не повдигат пръсти
да не спукат
окачените за новогодишни празненства
балони.

Виждам съзнанието ти
в обръча на прозрачно
стъклено кълбо
да си отдъхва подир следвоенното чудо,
върху бели анатомични маси
в института „Макс Планк“
докато оставени на произвол стволови клетки
го заобикалят
– опразнени от памет –
променят цветовете си
на всеки четиридесет и пет секунди…
мораво, океанско синьо, небесносиньо алкохолно.

Градовете ти спорят
за изворите на Дунав,
а отровени девици
се къпят в жълтите води на Рейн,
който се влачи като кралско наметало
сред твойте равнини
натежали от цветния прашец на една минорна пролет.

Стани малко зелено петно
върху световния атлас,
което се надува гордо
докато се превръща във безкрайност.

Малки, лишени от всякакви излишества бацили
под микроскопа на Фон Хумболд
се превръщат във водоскоци избликващи
пенливо в твоите канали.

Велосипедистите ти си тръгват радостни
след евангелистката литургия
пръскат се из вълнистите кухини
на земеделските ти хектари,
отправяйки химнични песнопения към Хваленията
на Реформацията
издигащи нагоре към висините
в еднокорабните абатства
по сивите ти площади
с влажните статуи
застанали редом
в спокойните ти залези.

Бавачките галят
статуите отпреди Първата световна война,
бавачките се плезят
на Кайзер Вилхелм,

младенците им се обличат в цвят хаки
и следват като сомнамбули тръба
звучаща по нископланинските ти върхове,
преминавайки през ята гъски и свинарници.

Сучат млякото на смъртта,
черно мляко,
играейки си край копи сено
и индустриална соя.

Твоите велосипедисти изкачват бавно
линията на хоризонта,
докато се превърнат в сенки, докато мракът ги погълне
като огромен черен език всмукващ
този хоризонт.

На следващия ден,
на всеки следващ ден,
твоите вестници биват отпечатвани
по кръстопътищата на индустриализацията,
оповестявайки поправки в конституцията.

***
Oktoberfest се издига като
аеростат обгръщащ
твоя небосклон,
а после се стапя подобно цветна експлозия
в стратосферата.

Всички твои деца са румени
като цветя,
цветята ти
приличат на децата,

които не порастват
освен дето еделвайсите се превръщат
в капани за твоите насекоми
които по-късно
в постиндустриалната ти възраст
ще разпръснат превъзходен токсичен цветен прашец
подобно смъртоносно опрашване
на умъртвения вече твой кошмар.

Съдиите от Карлсруе
са голи под тогите,
лете се разхождат голи
в летовища на невидими нудисти,
докато хвърлят въдици за мъртви писма
в езерата на твоята меланхолия.

Двигатели с вътрешно горене
по твойте булевадри
се изстрелват като звезди с ретроградно движение.

Двигатели със вътрешно опустошаване
като кондензатори на емоции
в най-съкровените ти дълбини се стълпяват.

Телевизионната кула на Александерплац
непрестанно мята звездна лава
всъде около нея танцуват
промишлени форми овесени
като змийски кожи напролет.

Керуак шофира бясно
по твоя аутобан,
а ти храниш с шоколади
невръстните деца на Ваймарската република,
бълваш дим право в лицата
на треньорите по бокс, прекосявайки забързана
тротоарите на Кьолн
покрай катедралата.

Кюрди затворници дебнат,
продавайки чадъри там наблизо,
и грамофони плочи от седемдесетте.

Телевизионната кула
в Берлин
се разпуква подобно розово венчелистче на пролетта
разпръсква лазурна светлина
към вълнистата повърхност на Шпрее.
Минувачите ослепени от синята светлина.
Не гледат право в нея… това спектрално синьо!
Отдалечават се забързани.
Работническите комбинезони също са сини,
социализмът в работните пространства също е син,
самоуправлението е процес,
който иска да стане син и бял
като сладоледен крем във парка.
Но не смогва!
Разтапя се въпреки всичко…

***
Октомврийските дъждове
по жълтите хълмове
са онези които не са разбрали
защо философът живее в провинцията.
Защо впрочем не замине с първия влак
на есента за лутеранските ти градове
или за Хамбург или Берлин?

Ханзейските търговци изработват
морски карти върху
палетите с търговска стока
и митнически печати.

По железопътните гари
ме чакат наредени думите
в дъжда, редом с пероните,
докато очакват да се превърнат в стихотворения!

Стоманените влакови спирачки пищят
върху релсите изтощавайки
безмилостно виновното ми съзнание.

Колко пъти да ти казвам:
молитвите на индустрията
са комините и техните накалени вътрешности,
а нейното проклятие –
водоемите с отпадъци върху
бялата бродерия на селските фасади
които гаснат заразени
в огледалата на
богаташките домове в Рейнска област.

Превод от гръцки Здравка Михайлова

[1] Контрапункт със стихотворението Europe, Europe на Алън Гинсбърг, б.а.
[2] Хори (гр. Ωρες) – същества от древногръцката митология. Омоним на думата Ωρες (гр.), означаваща часове. Авторът прави препратка и към църковното Последование на часовете (гр.: Λειτουργία των Ωρών), размерващо времето в монашеското всекидневие, б.пр.
[3] Игрословица между думите законодател (νομοθέτης) и препратка към онова, което са отредили часовете, времето (Ωροθέτες), б.пр.
[4] Католическото причастие, б.пр.

---

SOURCE