Queen Victoria from the Beach by Petar Marchev


Queen Victoria from the Beach

Story by Petar Marchev

Blue and enticing, the sea was billowing and falling in folds just like a girl’s blouse and its rhythmical movements suggested to all holiday-makers that love was only of two kinds – requited and most of all – carnal. The beach, like some emir’s kingdom, was situated on the unstable bed of the coastal sands. And yet, while it was worth living in Abbu Dabbi because of the oil, the prosperity of this small seasonal country on the beach depended on the gushing practically on every step geysers of  d e s i r e. The basic law that all subjects of this kingdom strictly observed was written in poster paint on the awning of the central life-guard post. It read: “I © you”. But what stood above everything and above everyone was the local Scripture. The name of the Scripture was KAMASUTHRA. ”Religious rites” were officiated at all times and on all kinds of places – in the curtained and cool hotel rooms, in the warm and salty like soup water of the sea. And mainly on the night’s beach. In the early morning hours whitish light, coming from no particular source, flowed gently and filled the love traces left on the sand. If examined from five foots height, they looked like enormous calligraphic hieroglyphs. From these hieroglyphs those who were initiated into the Scriptures could read many of the events that made the history of the beach kingdom.

A few minutes before the sun would swim out of the sea, in gray overalls there would came the old women. They had long ago been deprived from their citizenship here and as labourers, they were linked to the beach just by the need to make a living. They had completely forgotten the symbolic nature of the colours and in red buckets, instead in mournful black ones, they gathered the mortal remains of love – condoms, panties and handkerchiefs. The cracked bare feet of the women erased the marks on the sand. Until the following night…

 Just as once in Greek antiquity, in the half-naked holiday-maker’s tribe there ruled the cult of the well-developed body. For that reason the most respected people here were the brawny life-guards, headed by the body-builder Al. It was to them that the beauties – envoys from all nearly European countries – with enthusiastic willingness presented their credentials and gifts. Puny little men – brain-workers, tiptoed with veneration past the life-guards while they trained their muscles with series of drills. Yet even the life-guards were nothing more than ordinary pages in the hierarchy of that country. The throne itself belonged to the Queen of the beach – Victoria. It was already the fourth summer since her graduation from the English language school that she worked at the hotel reception next to the beach. That information is of little importance, however, as it does not explain why Vicky was such a highly-ranked person. It would be more appropriate to say that she was the woman-dream of any “Playboy” art photographer. That is to say – she was six feet high, her bosom had ceased to grow just before it got indecently large, her haunch was tight and perfect, her limbs were graceful and well-proportioned, her hair curly and black like raven’s feathers, her face was beautiful yet not mawkish. But what would make rich any photographer from an elite erotic magazine was the rare combination of bounteous sex-appeal and the innocent, almost child-like expression on her face. It was exactly that combination which could drive any man from the teenager to the pensioner out of his mind. She used to blush under men’s glances when she was in the lower grades of the secondary school. Her discomfort not only stayed through the years; he even increased her doubts that THIS BEAUTIFUL AND TEMPTING BODY DID NOT BELONG TO HER. However, at the time when she was about twenty, Victoria got used to the thought that still it was better to look like that than to be bandy-legged or to have little moustaches. Nevertheless she avoited to take the advantages that stood opened before her because of her perfect flesh.

Although she never managed to feel comfortable in that body, Vicky was not that strict about it. Sometimes, in good mood after the second vodka, she would let some male come near her. But she felt affection to no one as she was convinced that all men saw in her nothing else except her body. So she continued to be object of desires like an unscalable mountain peak equally for those who had possessed her body and for all other men on the beach.

When she finished work at the reception desk that day, Victoria threw away the black uniform, put on her shorts, pulled over her naked body an overtight T-shirt and started for the beach. Her appearance made all women feel uglier and more shapeless than they really were and aroused the loud admiration of a group of Scandinavians who were supposed to be accustomed to such views. When she reached the central life-guard post, she carefully selected where to rest – at a decent distance, not to be mistaken for a lifeguard’s girl and yet close enough not to be taken for just anyone. When the lifeguards noticed her, they almost ceremonially came to pay their tributes to her. The beach queen took off her T-shirt with a queenly gesture and the beach, within a male look distance, held breath. Then she ensconced herself in the chaise-longue that was kindly offered to her and half-closed her eyes, giving sign to the pages that they were not needed at the moment.

Someone’s touch woke her up; a man was touching her forehead  with the back of his hand. Although he was not in squatting position it was evident that he was of small size. But Victoria did not even notice his size as she was attracted by his eyes – they were kind and large behind the lens of the glasses. These eyes were looking at her in a peculiar, almost forgotten by her way.

“Come on, get dressed quickly, or…” - the man handed her the T-shirt. It was the beginning of the season and it was for the first time that she exposed her body to the sun for a longer time; her pear-like skin had started getting red. Victoria and the man exchanged some trivial phrases and their eyes met again. Suddenly Victoria knew that this was the first man who did not take her flesh seriously. And what was more important – she was almost convinced that he saw in her what she knew she really was – a frail, delicate and virtuous woman. After that they went together to her hotel where he was also staying. And in the evening they walked by the sea, had some drinks at the coastal pubs and talked. They talked about Kurt Vonnegut, Paris, extra-terrestrials, constantly interrupting each other, saying “O, sure! That’s exactly what I thought!”

Then they appeared on the dancing floor in a discotheque where they danced some dance a la Ginger and Fred. They danced a passionate blues with  his head buried in her breasts, rousing the laugh of approbation of the whole discotheque. And when Angel /because that was the man’s name/ went for a minute to the lavatory, he was intercepted by the lifeguards. They considered it sheer blasphemy that some bag of bones and physical misunderstanding should stick about Victoria. For that reason they hung him up a parasol and left him there. He didn’t care, however, and when Victoria found him, he was humming a tune. She helped him come down and gazed into his eyes; she gazed on and through the shell of his imperfect body she managed to see in him what he really was – a kind and noble-minded man.

When Angel’s rest finished, the Queen of the beach also disappeared. She vanished without even informing the manager of the hotel in which she worked. He called the district police. The only traces were the evidences given by an old fisherman who insisted that one night he saw a white car fall into the sea, not far from the pound net. And then – two people, a man and a woman had emerged on the beach. They had walked away, embracing each other. He was tall and broad-shouldered and she was small and frail… During the following interrogations the old man rejected his evidence.


Petar Marchev /1960/ is an author of 11 books, 4 scenarios and 6 films, honored with many local and international awards. He is an author of many journalistic publications in BG-medias. In 2010 his investigation on air poisoning in Stara Zagora region won first prize in the journalistic competition ‘James Bourcher’ of Irish embassy in Sofia. Petar Marchev has specialized a Film directing in Sofia’s Film Academy. In process of realization is his first feature ‘Apocalypse on demand’, based on his investigation on air poisoning.




Кралица Виктория от плажа

разказ от Петър Марчев

Синьо и примамливо, морето се диплеше и издуваше досущ като момичешка блуза, а ритмичното му движение внушаваше на всички летовници мисълта, че любовта може да бъде само два вида: споделена и най-вече – плътска. Плажът, подобно арабско емирство, беше разположен върху нестабилната основа на крайбрежния пясък. Но докато в Абу Даби си струваше да се живее заради петрола, просперитетът на тази сезонна плажна държавица се дължеше на бликащите буквално на всяка крачка гейзери от   ж е л а н и е. Основният закон, който всички тукашни поданици стриктно спазваха, беше написан с плакатна боя върху сенника на централния спасителен пост. Той беше такъв: “I love You!”. Но над всички и всичко стоеше, организираше и ръководеше техните помисли и действия тукашното Писание. А то се казваше КАМАСУТРА! Местните религиозни ритуали се изпълняваха по всяко време и навсякъде – в запердените и прохладни хотелски стаи, в топлата и соленичка като супа морска вода. Но най-вече върху нощния плаж. А в предутринния час белезникавата светлина без конкретен източник се стичаше и кротко изпълваше оставените по пясъка любовни следи. Погледнати от метър и осемдесет височина те приличаха на огромни, калиграфски изписани йероглифи. Чрез тях посветеният в Писанието можеше да разчете много от събитията, градящи историята на плажното кралство…

Малко преди слънцето да изплува от морето, облечени в изсивели служебни престилки се появяваха стариците. Те отдавна бяха лишени от тукашно поданство и като истински гастарбайтери сега с Плажа ги свързваше единствено препитанието. Окончателно забравили символиката на цветовете, в червени вместо в траурночерни кофи старите жени събираха тленните останки на любовта – презервативи, гащички и носни кърпи. А напуканите им боси нозе заличаваха написаното върху пясъка. До следващата нощ…

Както в гръцката античност, сред полуголото летовническо племе властваше култът към хармоничното тяло. Затова за първи хора в сезонната държава минаваха мускулестите спасители воглаве с културиста Топси. На тях с възторжена доброволност поднасяха своите акредитивни писма и дарове хубавиците-посланички на почти всички европейски държави. Край тях минаваха със страхопочитание и на пръсти хилави мъжленца на умствения труд. Но дори и спасителите не бяха нещо повече от обикновени пажове в тази държавна йерархия. Защото самият престол беше зает от кралицата на плажа – Виктория. Вече четвърто лято след завършването на английската гимназия тя работеше в администрацията на хотела, разположен досами плажната ивица. Но това е съвсем маловажна информация, тъй като не обяснява високопоставеността на Вики. Затова по-уместно би било да се спомене, че тя бе жената, която виждат в своите мечти фотограф-художниците от “Плейбой”. А именно: почти шестфутова, с бюст, спрял да расте точно преди да стане неприлично голям, със стегнат и съвършен ханш, с изящни съразмерни крайници, с вълниста гарвановочерна коса и красиво, без да е сладникаво, лице. Но това, което би направило богат един фотограф от елитно еротично списание, беше извънредно рядкото съчетание между щедрия сексапил и невинното, почти по детски чисто изражение на лицето ѝ. Точно онова съчетание, способно да лиши от разсъдък мъжете от пубертетна до пенсионна възраст. В самото начало, още в долните класове на гимназията, Виктория се изчервяваше от техните погледи. С годините неудобството ѝ не само не изчезна, но и засили подозренията на момичето, че ТОВА КРАСИВО И ПРЕДИЗВИКАТЕЛНО ТЯЛО НЕ Е НЕЙНО! Все пак, около двадесетата си година тя свикна с мисълта, че е за предпочитане да изглежда така, отколкото да е кривокрака или с мустачки. И въпреки това избягваше да се възползва от предимствата, които ѝ осигуряваше нейната съвършена плът.

Макар че никога не успя да се почувства достатъчно уютно в това тяло, Вики се стараеше да не се държи и прекалено строго към него. Понякога, когато изпаднеше в добро разположение на духа след втората водка, тя допускаше до себе си някой самец. Дори се забавляваше, звуково оформяйки тези, според нея, физически упражнения. Артистично охкаше и пъшкаше, но когато любовникът се хванеше на тази невинна уловка, не можеше повече да се сдържа и щурият ѝ смях заливаше всичко наоколо. А мъжкият любовен плам изсъскваше нечуто и угасваше като пламъче на свещ… И не се привърза към никого, защото бе убедена, че те виждат не НЕЯ, а само тялото ѝ. Така, в края на краищата, тя продължаваше да бъде обект на желанията, като непокорен планински връх, както за тези, които бяха обладавали плътта ѝ, така и за останалите мъже от плажа.

След като изкара смяната на рецепцията, Виктория захвърли строгата черна униформа; обу си шортите, нахлузи на голо една възтесничка тениска и се отправи към плажа. Появата ѝ накара почти всички жени да се почувстват по-грозни и безформени, отколкото бяха, и предизвика шумните възторзи на една компания уж претръпнали на такива гледки скандинавци.

Когато стигна до централния спасителен пост тя внимателно си избра място – на прилично разстояние, за да не бъде объркана със спасителските момичета и все пак достатъчно близо, за да не бъде взета за каква да е. Забелязвайки я, всички спасители почти церемониално отидоха да ѝ поднесат своите почитания. Тогава Кралицата с царствен жест съблече тениската си, а плажът в радиус на един мъжки поглед затаи дъх. След това се разположи в поднесения ѝ шезлонг и притвори очи, давайки ни да разберем, че засега не сме ѝ нужни.

Събуди се от нечие докосване; някакъв мъж бе допрял челото ѝ с опакото на ръката си. Беше нисък, навярно с педя по-висок от най-високото джудже, с хилаво и несъразмерно тяло. А възгрозничката му, олисяваща глава украсяваха чифт очила с черна рогова рамка и голям диоптър. С две думи – това бе самият Уди Алън, или пък негов двойник в най-лошия случай. Срещайки го, околните реагираха различно. Хората с по-просташки обноски избухваха в невъздържан смях, пляскаха приятелите си по рамената и питаха: “Видя ли го бе?! Тоя не беше ли оня… как му беше името?” По-интелигентните пък – тези, които бяха изгледали всички филми на Уди – му кимаха с усмивка, но и с респект. Виктория не реагира по нито един от тези начини; тя не забеляза тези подробности, които правят външността на човека, защото я привлякоха очите му – добри и големи иззад очилата. Те я гледаха по особен, почти забравен от нея начин.

- Хайде, бързо се обличай, защото… - подаде ѝ тениската мъжът.

Беше началото на сезона и тя за пръв път се показваше по-продължително на слънце; бисерната ѝ кожа беше започнала да порозовява. След като размениха няколко общи фрази, погледите им се срещнаха отново. Изведнъж Виктория осъзна, че това е първият мъж, който не приема насериозно нейната плът. Нещо повече, почти беше уверена, че той я вижда такава, каквато самата знаеше, че е – крехка, деликатна и непорочна. После се прибраха заедно в хотела, където бе настанен и той. А вечерта се разхождаха край морето, пиха разни неща в крайбрежните заведенийца и си говориха. Говориха за Париж, за пирамидите, за Бог и за Уди Алън, разбира се, като постоянно се прекъсваха с думите: “Ами да! Точно това си мислех и аз!” След това се появиха на дансинга в една дискотека, където танцуваха нещо а ла Джинджър и Фред. Изтанцуваха и някакъв страстен блус, при който той си беше заровил главата между гърдите ѝ, предизвиквайки смеха и одобрението на цялата дискотека. А когато Уди Алън /или неговият двойник/ излезе за малко до тоалетната, навън го пресрещнаха спасителите. Според тях си беше живо кощунство някакъв си хърбалет и физическо недоразумение да се навърта около Виктория. Затова го закачиха на върха на един плажен чадър.

Когато Вики го забелязала отдалеч, той висял на чадъра като един малък Христос, а очилата му блещукали меко с отразена лунна светлина. Отначало тя се изплашила за него, но когато дотичала, запъхтяна и гневна, го дочула да си тананика някаква мелодийка. След като му помогнала да слезе, отново се вгледала настойчиво в този мъж; вгледала се и през обвивката на дребното му, несъвършено тяло успяла да го види такъв, какъвто бил в действителност – голям, добър и великодушен.

Със свършването на неговата смяна, изчезна и кралицата на плажа. И то, без да извести управителя на хотела, където работеше – ето защо той се обадил в Районното управление на МВР. Единствената следа се оказали показанията на един възрастен рибар, който твърдял, че една нощ видял край таляна бяла кола да пада в морето. А после – как на същото място се появили двама, мъж и жена. Вървейки по водата, се отдалечили прегърнати; той бил висок и плещест, а тя – дребничка и крехка…

При следващите разпити старецът се отрекъл от показанията си.


Петър Марчев /1960/ е утвърден български писател, журналист и кинорежисьор. Автор е на 11 книги, няколко пиеси и киносценарии, отличавани с национални и международни награди. Автор и продуцент е на 6 документални и експериментални филма. В напреднал стадий са снимките на пълнометражния му игрален филм „Апокалипсис до поискване“.

Leave your comments

Post comment as a guest

terms and conditions.